Враца Мездра Козлодуй Бяла Слатина Криводол  Оряхово Борован Мизия Хайредин Роман  Кнежа  Област Видин  Област Монтана




Стихове от Върбан Велчев

Камъкът

 

За да има крепост, трон, пиедестал-

камъка най-първо Господ е създал.

Камъкът е време,сторено на твърд!

Камъкът е памет- надживяна смърт!

Звезден вихър броди в неговата пазва

 и космични саги шепотом разказва.

Камък за възглаве значи плач на сън.

Камък за постеля значи нощ без сън.

Камък под нозете дава двойна сила.

Камък зад гърба ти- вярност и закрила.

Дето има камък, има път и брод.

Камък върху камък прави зид и свод.

Стъпиш ли на камък- стъпил си на здраво.

Дело върху камък е за чест и слава!

 

Има такова дърво

 

До сипеите, редом с камънака,

където нищо друго не расте,

расте дърво, наречено „свинака”

като подхвърлено дете.

То не опъва ствол до небесата

 и песенно по залез не шуми.

То не гори във есенна позлата

и гръм висок го не ломи.

Под него не лудуват самодиви.

До него няма камък за оброк.

По клоните му жилави и криви

не трепва цвят, не грейва плод…

„Дърво орисано за сеч и огън”-

отсякъл би глупакът с упрек строг.

Почакайте със брадвите , за Бога!

Зад всяка твар стои залог.

А зад свинаката стои козата-

посестрима на селския бедняк.

За тази наша близка и позната

свинаката е благодат.

Дори Балканът, във чиято пазва

растат нагъсто дъб и бук, и бор,

на бедната свинака не отказва

простор, когато е на зор.

Че само с нея ловко той прикрива

ожулените си до кръв ребра

и зеленее живо и красиво

 като венец над моя град.

 

Покана за плач

                  Света гора има,

                   Свето поле няма.

                                        Майка ми

Мои съселяни, мили съселяни,

време е вече за плач.

Няма я вече гората над селото.

Няма дръвце за илач.

Всичко изсече се, всичко извлече се,

всичко се струпа дома.

Висне луната над голото сечище-

 хищна секира сама.

Капчица вече не капва от Извора.

Мъртва е нашта река.

Биволи, скъсали диво капистрите,

рият солената кал.

Можем сега да разжарим огнищата.

Можем да спретнем софра.

После да ревнем-запеем от Нищото,

 както се пее от страх.

Мои съселяни, клети съселяни,

време е вече за плач!

Плач за гората, реката, за селото.

Плач за България! Плач!

 

Език мой            

             Само революционната глава

             може да обича родината така,

             както поетът – нейния език.

            А.С.Пушкин  

Обичам твойта нежна строгост!

Език за ласка и последен вик.

Език, на който разговарям с Бога.

Език на Ботев! Майчин мой език.

 

Във единствен името България

 като признание в любов звучи.

Без теб и нея!-цял живот повтарям,

 че няма дял по-скръбен и горчив.

 

Език самотен, кой ще те опази

 от пристъпа на дивия брътвеж?

Сред океан от пошлост и омрази,

ти ли като мене ще умреш?

 

Недей! Макар и в кръгова отбрана,

обсаждан гъсто от стогласа гмеж –

живей!

Поетите ще ближат твойте  рани.

Дорде ги има- няма да умреш!

 

Литературният дявол      

                На тези, които ще си помислят,

                че се отнася за тях        

 

Поеми пищни от по сто куплета-

или по заявка в срок –

като в запой реди, реди поетът,

макар и въздържател много строг.

Той вече стопанисва под аренда

поезията в своя вилает.

Две партии, невлезли в парламента

го припознаха като свой поет.

Подписа договори с десет фирми,

за да прослави бизнесът им чист.

От своя град до София неспирно

снове със рецитал като артист.

А оди за борци и воеводи

се трупат ежегодно том след том.

Че неговият дух фантомно броди

 от бунт до бунт, от слава до погром.

Последните си химни той положи

в полите на законната жена.

Сълзите й нарече скромно „божи”,

 душата й – въздишка на сърна.

Решил да влезе в крак поне отчасти

със ултрамоден поетичен тон,

 възпя бедрата й и други части

по-точно  и от доктор – анатом.

Загрижен за потомството отрано

и за науката – направи жест:

 издаде един тежък том „Избрано”,

 към всеки опус с дата и адрес.

Прочу се даже и като издател

 на автори, преминали отвъд,

 с които някога бил пръв приятел

 и на които той отворил път.

/Разказват, че по неговите пръсти,

при този благороден акт,

 полепвали и чезнели чевръсто

в кесията му не един петак./

Скъп храненик на  бедната държава

с непогрешим в авантата инстинкт,

 с изкусен финт на Запад се представи

 като наивник и поет-мистик.

Сега се труди върху мемоари,

 назад обърнал вече поглед зрял.

Разказва колко дал е на България.

Не казва колко е от нея взел.

А иначе е момък симпатичен,

в усмивката му трепва хитър чар.

На юноша понякога прилича,

 а лъже като ром – от мен по-стар.

Лауреат на всичките награди

 под нашто снизходително небе,

 в съня си той на позлатена ладия

към Швеция и Нобела гребе…

„Завиждаш!”-чувам съскане странично.

Да пази Бог! Бих всичко му простил,

 ако веднъж, поне веднъж прилично

 като поет да беше се напил.

 

Стиховете на Върбан Велчев са от неговата нова книга „Ти, и само ти”

06 September, 22:18 | 667 четения [Принтирай | Изпрати | виж всички новини]







 

 

© 2009 Информационна агенция "Враца плюс" - вести от Дунава до Балкана
Design & Development:
DREAMmedia Creative studio