Враца Мездра Козлодуй Бяла Слатина Криводол  Оряхово Борован Мизия Хайредин Роман  Кнежа  Област Видин  Област Монтана




Иван Пенев и неговата поетична книга „Сбогуване”

Сред културната общественост на Враца името на Иван Пенев е добре известно. След  дълги години просветителска дейност в класните стаи и литературните кръжоци, след седем стихосбирки, след заслуженото признание – Наградата за литература на Община Враца, неговата последно издадена поетична книга „Сбогуване“ идва като прозрение на зрелостта, събрала „светлата печал“ на надежди и разочарования, на отчаяние и вяра.

 Човекът, Времето, Родината, Любовта – това са темите на неговата стихосбирка, а кратките стихове приличат повече на онези „свръхземни въпроси“, които според думите на Яворов „никой век не разреши“.

Дълбоко раздвоен – от дух и тленност, човекът в лириката на Иван Пенев търси смисъла в свойта кратковечност, непримирим с трагичната си същност,  но и със съзнанието за божествен промисъл в неговия път. Гол като надежда, той върви между цветя и шепоти небесни, за да засее надежди слънчеви преди да изкачи онзи бял хълм, очертал браздата от хляба до звездите.

  Може би най – често срещаните понятия в поетическия свят на Иван Пенев са понятията светлина и доброта. Светли са думите на поета, „руса светлина“ струи от неговите стихове, светла е дори неговата болка. Самият човек е „тайна светлина“. Той крачи като орач след своя плуг и засява семената на доброто.

Може би тази несломима вяра в светлото начало на живота идва от  вълшебната къща на детството, където сред светулковите вечери и песента на щурците, под просветлелите асми на есента поетът открива неподправената мъдрост на битието.

Като Адам, намерил своя рай той вижда в селото място, където може стъбло и рана да превърже; духовна територия на доброто и човечността. Там са майката – светица и бащата, там са бабата и дядото с безхитростната си житейска философия, осветена от честния труд и духовна щедрост .

  От там, в душата блика оня извор, / от който още пия доброта”, изповядва поетът, но същевременно е далеч от наивната идилия за безоблачен свят.  

След глобалните земетръси на времето той вижда драмата на угасналите огнища и съхнещите корени, на бурена и забравата, които покриват пътеките:

Ще падне ранен сняг и

ябълките ще разцъфнат в двора,

а в къщата прегърбена ще ослепее

и последния прозорец.

Но още по – страшни от опустелите ниви за поета са опустелите човешки души. „Без цел, без хляб, без дух и идеали“ животът губи смисъла си и се превръща в „Проклятие“.

 В стихотворението „21 век“ поетът очертава облика на едно „мъртво продажно време“, когато човекът е с каменно сърце и вързана душа, роб на хляба, отровен от страха си.

Иван Пенев не може да се помири с падението на духа в един свят, в който „няма милост човешка“ - ,,Милиони умират с глад в очите си трескави, / а трезорите пълни: тъмен златен олтар”.  В този свят богатите са изкупили дори „всеки райски кът“/ чешмите с мляко, райските девеци/ когато се наложи да умрат/ дори на Господ да не са длъжници.

 В този свят учителят пребърква кофите за смет и преподава един урок нагледен по история, поетите са превърнати в портиери и пазачи на автопаркове, а  децата на България скитат в чужбина „без корен и Родина“. От глъбините на злото идват „новите варвари с души буренясали“ и никой не може да се смята за невинен.

 Но поетът не остава до трагичните прозрения за Родината.

 В стихотворението с многозначителното заглавие „Предупреждение“ сред „натрупаните мълчания“ той чува тътена на народния гняв:

Само поетът чува тътена

и кръстосва римите страшни.

И тежи с черен камък от пъкъла

Давидовата му прашка.            

В „Безверието болно на века“ той стига още по – далече:

Но те не знаят, че народа гол

не чака вечно правдата отвъдна.

И на гнева от страшния престол

раздава сам божествени присъди.     

Почти оптимистичен е Иван Пенев, когато ни внушава, че „историята измерва протуберансите на епохите“ не с „бръщолевенията на политиците“, на „партийните генерали“ и „платените родолюбци“, а с „гласа на поетите и апостолите“. Въпреки света „невъзможен и трънен“ той опазва своята „несломима вяра в живота“ и остава верен на „порива пречистен за чест и доброта“.

 На сляпата алчност и духовното нищожество поетът противопоставя  истината и висотата на простия човешки живот. Домът, децата, хлябът, любовта на жената -  това са онези светли стълбове, на които се крепи атмосферата на последната част от поетичния сборник -  „Прекъснати сънища“.

Стиховете на Иван Пенев за любовта  са изпълнени с много чистота, нежност, дълбочина на интимното преживяване.  Светица и грешница, жената е благослов, светлина и вярност. Нейната любов е тайнство и затова оплодява най – съкровените мечти на поета:

Завинаги до теб една жена да диша,

на сън да я усещаш, до смърт да я обичаш…

НЕЯ той пише с главни букви, осъзнал, че в забързания ритъм на годините  само любовта може да бъде „надежда за безсмъртие“, вечност в мига. И макар тази любов да е късно обричане, „бистра и болна/ като на всички поети, тя е сливане на душите и споделена участ:

От тогава вървиме вси с приплитинш пръсти,

все с изтръпнали устни и и узрели сърца.

От залязващо слънце изковах твоя пръстен,

ти луна подари ми вместо брачна халка.

И така увенчани ще изкачиме хълма,

 ще погледенм отвъд, ще разперим крила.

И навярно с два маха към звездите ще хвръкнем.

Но това ще някога.

Целуни ме сега.

Поетът не се страхува от неизбежното, от „ изтичащото време”, защото във всеки стих е вградил ,,една сълза от обич“, която ще свети в тъмното и ще остави за него достоен спомен ,,Докато с дух зелен тревите вечни / в безименната пръст ни изравнят”.

Татяна СТОЯНОВА

На снимката- Татяна Стоянова

 

 

 

 

 

 

16 December, 21:59 | 5501 четения [Принтирай | Изпрати | виж всички новини]







 

 

© 2009 Информационна агенция "Враца плюс" - вести от Дунава до Балкана
Design & Development:
DREAMmedia Creative studio